Отличителни чърти, качества и своеобразенъ животъ на Петко Войвода

Петко Войвода има растъ високъ, телосложение пълно и силно, глава голяма, чело широко, коса черна къдрава, очи сиви, лице валчесто и въсчерно, мустаки черни. На лявата буза има белегъ отъ куршумска рана, спечелена въ боя съ Родопските възстанници при Плаву. До 1879 год. той е ранявани 33 пъти. Той се отличавалъ съ:

1. Постоянство. Още въ млади години, каквото е за-хващалъ, стараялъ се е неуморно да го свърши до края. Постоянството и честолюбието му съ помогнали безъ жалость. да се опрости съ мирния животъ въ юношеските години.

2. Дързость. Той е смеялъ всякога да проважда заплашителни писма на каймакаме и кадии, за да освобождаватъ известни затворници. Много пъти писменно е съобщавалъ на властите, где се намира и ги е канилъ да отиватъ да го ло-вятъ. Преспокойно, той е писвалъ на богаташите да му проваждатъ определени сумми въ посочени местности. Честите, му писма до чиновниците и богаташите бяха създали между простолюдието вярвание, че Петко Войвода билъ толкова укумушь, щото знаялъ да чете и пише на месечина, т. е. нощно време.

3. Трезвенность. Презъ всичкото време на войводствуванието си, Петко се е въздьржялъ отъ пиянство и развратъ. Той е билъ преданъ на вярванието, че Господь непомага на пияните и развратните хора. Като христиански войвода, той си е присвоявалъ верско нравственна задача, а за да докаже това, той не е употребявалъ опивателни питиета ни въ горите ни въ селата. Прикаските за неговата трезвенность са имали въспитателно значение между населението.

4. Человеколюбие. Това качество може да му се припише само отъ части, ако подьржаме, че истинските человеколюбци неубиватъ никакви хора; но като вземемъ предъ видъ, че той е преследвалъ и наказвалъ съ смьрть не истински хора, ами зверове съ человечески образи и сиромашии мъчители и изядници, справедливо можемъ да го наречемъ человеколюбивъ. Много пъти, той е преследвалъ денонощно и съ опасность на живота си: каймакаме, беюве, аги и чорбаджие, по заявленията и оплакванията на сиромасите, чийто гласъ не е слушанъ отъ правителството. Той е изисквалъ съ писма големи сумми пари отъ чорбаджиете, агите и лихварите, за да снабдява съ работенъ добитъкъ и необходими земледелчески принадлежности бедните хора, за които той всекога е билъ достъпенъ. Обичалъ е, милвалъ е бедните хора, отъ каквато вяра и да са били и само на тяхъ е ималъ доверие, та имъ е давалъ пари, за да му доставляватъ въ горите храна, облекло, барутъ и други потреби за дружината му. За всякаква доставка, плащалъ е двойно и тройно. Той е билъ до толкова некористолюбивъ, че когато въ 1879 год. заминалъ съ генерала Скобелева въ Руссия, ималъ само едни дрехи на себе си, при всичко че огромни сумми са минжли презъ ръцете му въ разни времена.

5. Живяяньето и поминуванието на Петна Войвода. Зимно време, Петко е проживевалъ по селата и градовете въ прибеломорската равнина. Христианите са го имали като свой защитникъ отъ зулумжиете, а въ замяня на това, те са го укривали отъ турските власти. Въ всеко село и градъ, той е ималъ по неколцина ближни познайници, у които е застанвалъ на конакъ, нъ е ходилъ да гостува у всички, които са го викали. Зимните денье, той прекарвалъ повече между селенете съ гозби, гайди, хора, свирки и песни. Освенъ това, приказвалъ е на селенете насьрдчителни прикаски, обкичени съ смешни предразсъдаци за края на турското царство. Останалото въ крайно невежество приморско българско население считаше Петка като Божий пратенникъ, та съ голямо внимание изслушваше прикаските му и ни най-малко не се съмняваше въ тяхната истинность, толкозъ повече, че распространените слухове, за Пегковата Божа дарба да го нехваща куршумъ, закрепяваха между простолюдието мнението, че Петко има дарба да знае, какво ще сетне да станва. Заради това, когато отидеше въ някое село, скарваха се селянете, кой да го вика на госте. Петко за да не разваля хатъра на своите съотечественници, много пъти е излизалъ безъ време отъ едно село и е отивалъ въ друго, защото инакъ за да посети всичките къщи въ едно село, требвало да стои съ месеци.

Колкото и да е билъ обичанъ и почитанъ отъ населението, Петко не е ималъ на тоя святъ вяра освенъ въ Бога. Никому не се е доверавалъ, че няма да го предаде на Турцете. Домашните, и роднините си даже, той не е вярвалъ и въ което село или градъ е влизалъ, поставялъ е на много места преоблечени и тайни съгледници да вардятъ, да не би да го преследватъ. Ето защо, Турското правителство при толкозъ усилия въ последните години, неможа да го улови; ето защо се не е намиралъ втори Калънъ Тома, да си намисли шпионска и предателска роль въ отношение къмъ Петка. Много пъти самъ Петко Войвода проваждаше селяне да казватъ на властите въ Гюмурджина, Фере и Димотика че еди-где случайно видели Петка; нъ властите не искаха да вярватъ, защото колкото повече го преследваха, толкова по-много се бляскаше тяхното безсилие.

Пролетното, лятното и половината отъ подзимашното (есенското) време, Петко прекарвалъ по горите, най вече въ источните и югоисточните склони на живописните Родопи. Горите въ негово присъствие се преобращаха на места, гдето живота, имота и честьта на Родопский българинъ можаха да се считать най-уздравени. Свирките и песните представляваха бълнуваната свобода, а всекидневните Петкови госте отъ околните села наумяваха на войводата, че мислите и проповедите му намиратъ удобрителенъ отзивъ.

Въ горите, Петко и дружината му живеяха подъ чадъре. Забележителна чьрта отъ горский му животъ е тая, че той живеялъ отделно отъ дружината си. Неговий чадъръ билъ уединенъ и малко надалече отъ онези на дружината. А единъ особенъ чадъръ, малко нещо отдалеченъ отъ неговий и дружинските, билъ предназначенъ за госте. Около всички чадъре поставялъ караули, както и при ближните пътища и проходи, водящи къмъ хайдутския лагеръ. Когато приближавалъ някой тостъ, няколко души го посрещали отъ далечь и следъ подробно распитвание и опознавание, завождали го въ гостенский чадъръ, гдето войводата отивалъ на свидвание или за надлежно споразумение. Тайно са ходили на свидвание и някои турци каймакаме изъ Гелиболско, за да се сприятеляватъ съ него не за друго, ами съ добромъ да придобиятъ благоволението и приятелството му, та да не се явява въ техните кази, защото въ такива случаи, каймакамете като неможаха да го уловятъ споредъ правитслственните заповеди, биваха преместени и отчислявани.

Обикновенно Петко Войвода е правилъ лагерите си на високи места, при студени води и подъ дебели сенки. Мирните жители, които по нужда, или по любопитство го са посещавали, неможаха да се нахвалятъ за хубавата му обноска и за свободния му и охоленъ животъ. Места живописни, дружина отбрана, караули бодри, войвода въ сърмено облекло по народенъ кроежъ, чадъре обкичени съ оръжия, чанти и сребърни паласки. Такива картини представлявали Петковите горски жилища.

При всичко, че Петкому съчювствуваха всичките българе въ югоисточните Родопи и приморската равнина, той си имаше и особни съгледници по всичките села, за да следятъ турските кроежи и зговори за улавянието му и всичко му се съвбщаваше писменно. Даже и самите по-бедни Турци и Помаци съчювствуваха на войводата, който преследваше турските беюве и християнските чорбаджие, отъ чийто натискъ страдаха безразлично Турце и Хриетиане.

Петко Войвода не е правилъ обири надъ пътници. Нападалъ е много пъти търговци кърджалии, нъ само имъ вземалъ оръжието, та го е раздавалъ на планинските Българе овчаре. Не е нападалъ и турската поща, ако и да е ималъ много случаи за сполука, преди построяванието железопътната линия отъ Деде Агачь къмъ Одринъ. Средства же за поддьржание на дружината си и за раздавание помощи на бедните, той си е доставялъ безъ никакви мъчнотии отъ беювете, чорбаджиете и лихварете.

Българете бяха съставили разни условни имена за Петка, за да се несещатъ Турцете, когато се говори предъ тяхъ за него. Така, те го наричаха: нашия, големия, хвъркатия, петелътъ, касапиътъ и др. подобни.