Антоний и Марина

Мой втори гост е едно мило семейство от южния град Раковски – Антоний и Марина. С Антоний се запознахме на едно от ежегодните събирания на нашата организация на малките хора през 2009 г. Тогава той беше 18 годишен младеж и ми направи впечатление жизнерадостния му нрав, неговото остроумие и дарбата му да разказва увлекателно наглед обикновени истории.

Тъй като съм старомоден и вярвам в нашенските патриархални порядки, ще дам първом думата на Антоний да ни се представи и да ни запознае със своята интересна личност.

– Така, Ванчо, да започнем с детските години. Израснах в Раковски, до 7 клас учих в училище „Христо Смирненски“, което е в моя квартал. Тогава не беше така, както е сега, да те карат и взимат вашите. Още от 1 клас те пускат сам, казват ти „успех“ и ходиш пеша на училище. Носил съм си тежката раница, пълна с един тон учебници, почти километър.

След 7 клас, започнах да уча в Пловдив, в Националната търговска гиманизия „Васил Левски“,

където завърших средното си образование с професия счетоводител. Кандидатствах и за висше, но първата година не ме приеха. Втората обаче бях по-подготвен, взех приемния изпит с висок резултат в Аграрния университет, специалност „Екология“. Бях приет още на първото класиране, затова пробвах и в пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, специалност „Икономика“, приеха ме. Бях задочна форма на обучение.

Като по-млад обичах да играя футбол с приятели, махленски футбол, не професионален. Сега обичам да го гледам, обичам също и да шофирам.

Любимите ми книги са на първо място, „Граф Монте Кристо“, а на второ място „Винету“.

Любимият ми филм е „Изкуплението Шоу Шенк“.

Що се отнася до трудовия ми опит:

Имам 3 програми с по 2 години от бюрото по труда. 2 години в народно читалище като секратар, 2 години в организация за хора с увреждания и 2 години в бюрото по труда като младши експерт.
Една година работих за организацията „Малки български хора“, като социален работник в мобилен център. В момента вече почти 3 години работя в сферата на производството на зеленчуци, предимно домати.

Това е на кратко за мен, Ванчо. Малко по-нататък ще ти разкажа и за запознанството ми с Маринка и през какво сме минали.

Нека сега и неговата половинка Маринка да ни се представи, с която се познаваме от едно събитие през 2018 г.:

Здравей, бай Иване! Успях да открадна малко време, да ти драсна някой ред.

Започваме от там, че на първо място не съм родена малък човек, а с течение на времето останах така поради ред операции. Откриват ми болестта на 3 годишна възраст, а самата болест се води Кокса вара, сиреч – рушене на ябълките. В този ред на мисли, не съм посещавала често детска градина, както и училище, учителите идваха вкъщи, както и в София в болницата също.

До 8 клас съм учила в училището на село ОУ „Васил Левски“, а от 9 до 12 отидох в съседното село, в училище СОУ „Никола Й. Вапцаров“.

Още от малка знаех каква искам да стана.

Затова записах висшето си образование в ПУ „Паисий Хилендарски“ и завърших специалността „Предучилищна и начална училищна педагогика“. Както се досещаш, именно заради учителите, които ми бяха за пример и ми помогнаха и изградиха като човек. Това беше и мечтата ми, един ден и аз да стана учител.

За съжаление нямам много стаж като такъв. Работила съм 2 месеца по заместване в ДГ „Детелина“. От 7 месеца работя по програма от бюрото по труда в социално предприятие „Каритас Витания“ като Сътрудник социални дейности. Предимно извършвам благотворителни базари и разни кампании!

Любимите ми книги са „Граф Монте Кристо“ и „Има ли места в Рая“. Любимите ми филми са „Зеленият път“, „Водното конче“ и „Изкуплението Шоушенк“.

В гимназиален и прогимназиален етап в продължение на около 7-8 години съм се занимавала с народни танци и народна музика, където имах възможността да обиколя малка част от нашата така или иначе прекрасна България.

Напоследък нямам много свободно време, но когато намеря такова, предимно чета книги, слушам музика или най-често обичам да съм сред природата.

А сега, Антоний ще ни разкаже как тези двама симпатични млади хора са се запознали

– Здравей Ванко, нека продължим с разказа на „моя“ живот, който се превърна в „нашия“ живот, след като срещнах Марина.

Спомняме си че беше 11-ти април 2018 г., вторник. Имаше протест в София на жълтите павета, пред министерството. Тогавашният министър Валери Симеонов беше се изказал, че имало едни майки с уж болни деца, и така си спечели любовта на майките и уж болните деца. Бяхме група от хора от нашата организация на малки български хора. Помня че бях най-отпред, а Маринка беше най-отзад и като я видях започнах веднага да разпитвам кое е това момиче. Успях да хвана момента когато тя се приближи до общата ни позната, Катя Минчева, за да я поздрави и веднага отидох и аз при тях. Запознах се с това красиво момиче и през целия път на тръгване от София разпитвах хората с които пътувахме за нея. Още тогава нещо яко мо жегна и някак несъзнателно знаех, че ще бъда заедно с нея.

Няколко седмици по-късно имаше и национална среща на хората от организацията

и там имах много повече време и възможност да разговарям с нея. След няколко разговора вече бях сигурен, че освен красива отвън, тя е невероятна и неповторима с вътрешната си красота. Не приличаше въобще на тогавашните 18 годишни момичета. С начина си на мислене и разсъждаване беше с 5 години напред. Тогава вече официално „захапах въдицата“ и отърване нямаше.

След дълги месеци на писане и общуване, срещи, волни и неволни, на 7-и септември 2019 г. на еко пътеката „Бялата река“ аз паднах на коляно, а тя каза най-хубавото „да“ в живота ми. На края на същия месец тя дойде у нас и заживяхме заедно. Минали сме през доста неща. И двамата загубихме бащите си, построихме си нов покрив и изградихме цял етаж, който да отговаря на нашия ръст и нужди. Най-хубавото е че станахме заедно. Не знам, но може би някой ден ако срещнем Валери Симеонов трябва да му благодарим за тази негова изцепка, благодарение на която се срещнахме.

Благодарни сме да се имаме един друг, доверие и сигурност, стараем се да не се взимаме за даденост, някъде се получава някъде не, но важното че че каквито и пречки да се появят в нашия живот ги преодоляваме заедно.