Животоописание на Петка войвода – част I
Детинство. — Въспитание и учение. — Домашни нещастия. — Решение за свободень животь
През зимата в 1844 год., по зачумерено и мъгливо време, което точно представляваше неопределеното положение на Родопските Българе, подтиснати политически и духовно отъ Турци и Гърци, на връхъ на день Никулдень роди се въ е. Дуванъ-Хисаръ, момче на селянина земледелецъ и скотовъдецъ Киряка. Това момче го кръстиха на уйка му Петка Калояновъ, Петко; но когато попътъ му е турялъ името Петко, урисннцата мълчешкомъ е прибавяла „Войвода“.
Петко раслъ до 15 годишната си възрасть на бащини си дворове. Въ детинството си той се е отличавалъ съ някаква самостоятелность., нъ и покорностьта къмъ родителите му е била чудновата. По някога той не е слушали баща си, нъ това е обикновенно при всичките дятца. Когато билъ на 10 год., той молилъ баща му, да го провада да пее — споредъ тогавашното изречение — въ метохътъ — тъй се казваха училищата поповски — гдето неколко селски деца ходили „при попа“ да ги учи да четатъ и пишать гръцки букви, а български думи. Нъ баща му билъ не толкозъ ученолюбивъ и не рачилъ да го провада „нахъ попа да пее“, най го провадалъ на къра да помага при полските работи. Щялъ не щялъ, малкий Петко се покорявали на бащината заповедъ до 15 годишната си възрасть.
Когато станалъ Петко на 15 години, не слушалъ баща си и започналъ да ходи въ селский метохъ да се учи да чете и пише. Въ училището, той се е отличавалъ съ сериозность и внимание въ работата му и до 17 годишната си възрасть той се научилъ да прочита гръцки думи и да пише съ гръцки букви български думи, като въ онова време по южните и источните поли на Родопите, новобългарский язикъ и новобългарското писмо не бяха въведени, а старославянското писмо бе съвьршенно исчезнало. Това е било въ 1861 год., когато въ всичките Родопски христиански села, Гръцкий язикъ пеяха въ черквите и учеха въ училищата.
Петко искалъ още да се учи и желаялъ да го проводятъ въ някой градъ като Гюмюрджюне, Ферре или Димотика, за да научи нещо повече въ същсствующите грьцки училища, нъ непредвидени обстоятелства го принудиха да се изостави отъ тоя меракъ, да напусне родното си место и да тръси свободенъ животъ по планините, подъ синюто небо, при вода студена и сенки дебели, къмъ какъвъто животъ той още отъ детинство ималъ обичь.
Въ 1861 год. Турце разбойници, които върлуваха въ тяхната околность, убили брата му Матя и това нещо възбудило у него умраза противъ Турцете и жажда за отвращание крьвъ за крьвъ. Отъ друга страна баща му се намиралъ въ страшно положение. Той билъ наклеветенъ предъ турските власти за някакъвъ голямъ кабахатъ и това правило притъженъ живота на домашните въ Киряковата къща. Отъ трета страна, Петковия свободолюбивъ и независимъ характеръ, неговото съзнание че е христианинъ, неговите мисли за едновременното българско царство, за което много му приказвали дядо и баба, го накарали да се реши да стане независимъ и да се непокорява на турската власть. Но неволно му се испречва въпросъ: какъ може да бъде това? Какъ е възможно, когато целия народъ пъшка подъ хомотьтъ на Турския царь. Отговорътъ на този въпросъ бе отъ страна на младия и распаленъ Петко: „съ оржжис въ ръка, въ гора зелена“. Турските неправди, христианските тегла, сейменските зорбажилъци и гнусните дела на къръ агаларъ още по вече обезпокояваха младия Дуванъ-Хисарски юнакъ и бъдъщия Родопски войвода, да незаспава отъ да мисли за по скорото прилаганис въ дело, намисленото отъ него средство за свободенъ дъхъ, за отмъщение и за отпоръ на турските лошавини.