Маронската битка – царстването на Петко войвода

Когато русите още се бияха с турците по Старопланинските проходи; когато турците през роковия Декемврий 1878 год. са караха от властите към театъра на войната и прибеломорската равнина почти бе испразднена от мъжкото население. Тогава Петко войвода с една чета българе из приморската равнина и южните родопски ребра, завзе градеца Мароня и се прогласи за негов управител. Той е имал дързостта да направи това, понеже е мислел, че след като турците един етмеше кадар са били испроводени към Пловдив, Одрин и Деде-агач, настанал бил край на турското царство.

Като почнали да пристигат в Гюмюрджюне бежанци, мъже, жени и деца в началото на Януарий, Петко войвода се е уверил, че не е бил излъган в предположенията си. Той распрострял властта и съдбата си и в околните български и гръцки села, така щото основал едно малко царствиче. Когато турските войски след Кара-агачката (при Пловдив) битка се разбягаха въз Родопите с направление към беломорското прибрежие, едно малко отделение с троица офицери и едно знаме попаднали в границите на неговото затънтено царствиче, а именно в селото Ташлък. Тук те били заробени и после пропуснати през море.

Петко войвода чакал русите, за да им стори теслим и неговото царствиче; ала не можал да ги дочака. Руските казаци влязоха в Гюмюрджуне на 25 Януарий, но защото тоя отряд беше се скитал доста време низ вътрешността на Родопите и влезе в Гюмюрджуне една седмица след примирието, според което Гюмюрджуне оставаше вън от демаркационната линия, казаците под предводителството на генерала Чернозубова напуснаха града на 27 Януарий и се оттеглиха през Родопите към Одрин. По тази причина Петко войвода си остана господар над Мароня и околността му.

На 10 Февруарий, Петко войвода свикал християнското население

от околните села, за да се съберат на збор и заедно с маронските граждане да отпразднуват праздника на Св. Хараламбий. Молебствието се извършило в гореспоменатата черква, при развалините на стария град, до самото прибрежие. Службата се отслужила от архиерейския наместник поп Филип. Такава тържествена служба може би не се е отслужвала над маронските развалини никога. На края на службата, поп Филип, ако и родом грък, осветил е знамето на новите владетели. Немислимо беше в онова време, че русите ще се върнат назад и че турците ще могат изново да въдворят властта си отсам Бяло море. През деня хора` са играни, песни са пеяни, свирки са свирени и пушки са гърмели дори до вечерта, когато населението от околните села се разотишло.

Няколко дена подир тоя збор Гюмюрджунския владика повиква с измама поп Филип в Гюмюрджуне, навиква му се, за гдето бил служил на збора, и го аргосал, за гдето освещавал някакво си знаме. След няколко време, и то след като достигнали до владиката няколко заплашителни писма, попът бил освободен и се завърнал в Мароня. Турските власти в Гюмюрджуне до толкова бяха разнебитени, по причина, че областния град Одрин се владеяше от руссите, а с окръжния град Гелибол, сношенията по сухо бяха прекъснати, щото не знаеха какво да правят.

Според Св. Стефанский договор,

границата на Българското Княжество беше начертана доста далеч от Мароня. Местата, които владеял Петко оставаха три деня ход вън от границата на България. В това време по Родопските планини владеяше пълно безначалие. Имаше тук таме малки отделни царства, български, турски и смесени.

Но щом стана известен Св. Стефанский договор, от Цариград се дадоха заповеди на турските власти в Солун, Драма, Скече и Гюмюрджуне. Те трябвало да дават съдействието си на испроводений от Цариград англичанин Сенклер, при привземането на малките християнски царствичета и при организирането на мохамеданското въстание в Родопите, което да се распространява и от сам демаркационната линия. Къде средата на Февруарий, Сенклер с един военен щаб, състоящ се повече от маджаре и поляци, пристигнал в Гюмюрджуне. Тези хора на драго сърце бяха приели предложението на турския комитет в Цариград да дойдат в Родопите и организират възстание пред очите на руските окупационни власти. Те си мислеха, че ще извършат Бог знае какви чудеса и ще измият срама си, за гдето бяха бягали като зайци въз Родопските височини, когато два летуващи руски отряда посред зима кръстосваха Родопите и гоняха распиляните Сюлейман-пашови полчища.

Маронската битка – настъпление на войски и башибозуци

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.