Службата по миграции в Манадо
Минаха няколко дни от пристигането ми в Манадо и трябваше да съобщя за присъствието си в местната служба по миграции. Отвън изглеждаше хубава, голяма и нова сграда, сякаш съвдем скоро построена.
Отвътре чиста, просторна, светла и приветлива, постлана с теракот. Влизаш, теглиш си номер и се настаняваш на един от многото столове, подредени в редове. Служителите са ведри, усмихнати и спретнати, гишетата не са толкова високи. Каква огромна разлика с нашите „миграции“ – олющено, схлупено, тясно, мръсно, накъсан балатум, без места за сядане, две високи гишета и сериозни лица на служителките зад двете малки затворени квадратни прозорчета.
Дойде и моят ред. Влязох в просторен кабинет с двама служители – усмихнати и приветливи, единият беше по-висш. Разпитваха ме за причината за посещението, кой съм, що съм и откъде съм. Разговорът се водеше главно между тях двамата, Юлиани и чичо Ачо – нашият „екскурзовод“ из лабиринтите на местните администрации. След 15-20 минути приказки, попълних съответния формуляр, удариха печата, позволиха ми едномесечен престой и ми пожелаха приятно прекарване.
Бързо ми потвърдиха престоя, помислих си приятно изненадан, но впоследствие разбрах, че майката на единият служител живееше на нашата улица и лично го беше предупредила да не ме разиграват и правят номера. А каква беше индонезийската бюрокрация, предстоеше ми да разбера лично.
След това, за добрата работа, отидохме да хапнем в един панданг ресторант. Нарича се на града, откъдето произхождат този вид заведения за хранене – гр. Панданг на остров Суматра. Избираш си маса, настаняваш се и сервитьорът слага пред теб всякакви гозби – разбира се неизменните варен ориз и самбал, риба, пилешко, телешко, други видове меса, готвени листни зеленчуци, и т.н. На мен най-много ми хареса и ядох с наслада мозък в леко подлютен сос и сърце и бял дроб на тънки филийки. Накрая сервитьорът идва, гледа от кое блюдо колко е изядено и съставя сметката за плащане.
