Иван Стоянов – поет, революционер и антифашист

Иван Стоянов Топалов е български поет, революционер и антифашист, който е роден на 17. 06. 1915 г. в село Берковски, Поповско. Нашият герой не помни родителите си, тъй като майка му умира, когато е невръстен, а баща му е загинал в Първата световна война. Отглеждат го чичо му и леля му.

Бъдещият поет завършва начално училище в родното си село и прогимназия в село Долец, Поповско. После учи две гони в Софийската семинария, но напуска и постъпва в Поповската гимназия. Завършва в Шумен и записва славянска филология в Софийския университет. По време на следването си се проявява като въздържателен, читалищен и кооперативен деятел. Изнася сказки и реферати. През 1937 г. заминава за Югославия, където записва индустриална химия.

Като революционер

Иван Стоянов се включва в Гражданската война в Испания (1936-1939 г.) и се сражава на страната на републиканската армия. След поражението на Испанската република попада в концентрационен лагер във Франция. През есента на 1939 г. се завръща в България и от 1940 г. учи право в Софийския университет.

След нахлуването на нацистка Германия в СССР, нашият революционер става партизанин и политически комисар на поповските партизани. През нощта срещу 14. 01. 1944 г., на път от село Медовина за село Борисово, Иван Стоянов и неговият другар Михаил Недялков са пресрещнати от войници и в завързалата се престрелка поетът загива.

Писателят Никола Гаговски разказва интересни неща за него. В творбата си „Иван Стоянов – поетът-антифашист с изгорените стихове“ той описва срещата си с леля му и какво е споделила за детството на поета. Можем да научим за неговото образование, юношество, за участието му като доброволец в гражданската война в Испания, за антифашистката му дейност у нас, също и за последното му сражение.

За съжаление от Иван Стоянов са запазени едва няколко стихотворения, понеже останалите му творби изгарят в опожарената къща на чичо му.

Две стихотворения:

НЕ, НЯМА ДА СЕ СПРЕМ!

Не, няма да се спрем, назад не ще се върнем!…
Ний нов живот навред ще изградим –
земята родна във градина ще превърнем,
де щастие народно и радост цъфти.

Не, няма да се спрем, назад не ще се върнем,
че ние сме безброй и жадни за живот,
че ние сме стихия, готова да обгърне
в победния си устрем цял народ.

Доскоро бяхме маса невежествена, проста,
залъгвана без мяра от всеки демагог,
а нашта плът и кръв доскоро бяха моста,
по който да преминат към личен сит живот.

Но днес сме озарени от седмоцветно слънце,
лъчите му обжарват нашите сърца.
Ей вижте – по селата задружен труд покълва,
залива и обгръща цялата земя.

Ний няма да се спрем, назад не ще се върнем,
а нов живот навред ще изградим –
земята родна във градина ще превърнем,
де устремът народен победно ще цъфти.

МЛАДОСТ

Скъпа младост, тръпна моя младост,
ти отмина, но не съжалявам.
Ти ми носи скърби и нерадост –
на живота дар те подарявам.
Беден се родих във бедно село,
пасох чужди биволи и крави
и беляза горест мойто чело –
раснах безприютен и забравен.
И баща си даже не запомних –
бил съм в люлка – майка ми умряла.
Но кажи ми сълзи ли да роня,
моя младост, нивга не живяна?
Че години на детска неволя
се редиха като броеници,
в труд и мъка крепне млада воля,
на сърцати крачех във редиците.
Аз обичам родните полета,
любя и народа си страдален,
както момък – девойка напета,
и готов съм кръвно да го браня.
Че се врекох, без да се разкая,
нему верен всякога да бъда.
Дух възторжен не търси забрава –
с общи сили всичко ще да бъде.

 

По материали от Литературен свят и Опознай БГ.