Град Манадо – столицата на Северен Сулавеси

Преди да ви разправя за Манадо, ще ми се да кажа няколко думи за Индонезия. Тази толкова далечна за нас страна се състои от около 17 500 острова, разположени на екваториалния пояс. Времето е горещо през цялата година и температурите са в границите 30-35 градуса Целзий. По време на дъждовния сезон, който обикновено трае от септември до февруари и вали главно следобед (понякога и по-често), се случва температурата да падне зо 25-28 градуса и тогава на индонезийците им става хладно и обличат якета.

Гъсти облаци по време на дъждовния сезон
Гъсти облаци по време на дъждовния сезон

Основните и най-големите острови са 5 – Суматра, Ява, Калимантан, Сулавеси и Папуа. Според различни данни, населението е 240-250 млн. души. Най-многобройни са яванците, но общо взето има над 300 различни народностни групи. Официалният език се нарича „Бааса Индонесиа” (Bahasa Indonesia), но се говорят над 700 местни езика. Интересното е, че има села, в които местният език няма нищо общо с официалния. Въпреки това, всички индонезийци говорят поне 2 езика – официалния и местния.

По отношение на религията, болшинството индонезийци са мюсюлмани – над 85%, но равноправни са и другите религии – християнството, будизма, индуизма и конфуцианството, тъй като Индонезия не се води официално ислямска държава. За жалост понякога се случват междурелигиозни сблъсъци, предизвикани от религиозните фанатици.

Накратко за Манадо
Остров Сулавеси, гр. Манадо е горе вдясно
Остров Сулавеси, гр. Манадо е горе вдясно

Има обаче една област, където взаимното уважение и разбирателство са пример за цял свят и нито Европа, нито щатите могат да се похвалят с нещо подобно. Това е Северен Сулавеси, където християните са мнозинство. Тук празниците на различните религии се празнуват от всички, без значение на вероизповеданието. Дори преди да започнат службите за Коледа и Великден, местните мюсюлмани проверяват църквите за бомби и лично пазят християнските храмове по време на песнопенията, за да не би някой фанатизиран дивак, дошъл от друг остров да помрачи празника на техните братя от другата вяра. Много църкви и джамии са ограда до ограда.

Град Манадо, крайната цел на пътуването ми, е столица на гореспоменатата област. Той е разположен на брега на едноименния залив и е заобиколен от гора (джунгла). Населението е около 450 хил. жители, а площта му е около 165 кв. км. За сравнение Варна е 300 хил. жители, на територия само с 10 кв. км по-малка от Манадо. Както виждате, градът е доста пренаселен, но за разлика от България, тук е пълно с млади хора и деца. Тук усещаш оживлението, настроението и живота. За близо 2-месечния ми престой не видях ни един намръщен, оплакващ се, хленчещ или злобен човек, въпреки че има райони, където бедността е значителна.

В Манадо движението е много натоварено
В Манадо движението е много натоварено

Поради голямата пренаселеност, автомобилните задръствания са обичайна гледка, особено по празниците и най-вече около Коледа, когато хората се втурват по моловете да купуват подаръци. Булевардите са с по 3-4 ленти в едната посока, но е кола до кола почти през целия ден. Кара се на предимно на втора скорост, а да включиш на трета си е направо разкош. Въпреки, че колите се движат на една боя разстояние, шофьорите са много внимателни и аз лично не видях нито една катастрофа, нито едно одраскване. Няма нерви, грубости, надути клаксони и псувни.

Въпреки, че шофьорите са внимателни и усмихнати, на пешеходците почти никой не им дава път, дори на пешеходна пътека. На мен ми се случи едва два пъти. Ще те сгазят като луда крава и въобще няма да спрат да видят какво е станало. Възпитанието и коректността помежду им също отсъства и много, много рядко някой шофьор ще даде предимство на друг и не си ли поне малко нахален твърде трудно ще се включиш в основното движение, ако излизаш от път без предимство.

Първата ми разходка

След като се събудих и разсъних, поисках да се разходя и да поопозная обстановката в тази част на града, където бях. Точно до малкия хостел имаше малък семеен ресторант, в който се приготвяха няколко различни местни блюда. Ресторантът принадлежеше на една от лелите на Юлиани. В него бяха заети 2-3 роднини и още толкова прислужнички. Ставаха още по тъмно, 4-5 часа сутринта, и започваха да готвят. Обикновено в 7 часа хората излизат за работа и мнозина се отбиват да закусят в малките ресторанти.

Наси кунинг - жълт ориз
Наси кунинг – жълт ориз

Закуската не е скромно ядене като при нас. Представлява обилно основно ястие. Така и аз вкусих „наси кунинг”, или жълт ориз. Оризът се сварява в кокосово мляко, в което са добавени подправките куркума (именно тя придава жълтия цвят), лимонова трева и лимонови листа. Към порцията са добавени варено яйце, или омлет, нарязан на лентички, малки хрупкави парчета пържена риба тон, която индонезийците наричат „чакаланг”, или телешко с картофи, пържени картофи като чипс, оризови нудъли, тънки като фиде, наречени „лакса”, и 2-3 парченца пресни зеленчуци за украса, изрязани в красиви форми. Да не забравяме и любимия „самбал” – лютива смесица от доматено пюре, като нашата лютеница, люти чушки, захар, сол и какво ли още не, която местните обожават и добавят към почти всяко ястие и с която чужденците трябва много да внимават, особено ако имат по-слаби стомаси.

Чото макасар - любимата ми супа
Чото макасар – любимата ми супа

До този ресторант, имаше друг, но по-малък и специализиран в приготвянето само на „чото макасар”. Това е супа, подобна на нашата шкембе чорба, но тук слагат всякакви дреболии и малки парченца месо. Излишно е да казвам, че ми стана любимо ястие, толкова е близо до нашия вкус. За застройка обилно използват кокосово мляко и местните ме предупредиха, че поради тази причина не бива да я хапвам твърде често, тъй като от нея се вдига кръвно. За жалост те не правят чесън с оцет и за овкусяването на тази невероятна супа можех да добавя единствено самбал. Към нея се сервират калъпчета варен ориз, увит в кокосови листа. Хляб няма.

Оризът е увит в кокосови листа и така сварен
Оризът е увит в кокосови листа и така сварен

До ресторанта с чото макасар се намираше друг, също собственост на други роднини на Юлиани. Тук се предлагаха различни видове „мие”. Това са тънки като фиде нудъли, приготвени по най-разнообразен начин. Те са домашно приготвени от брашно, а за оцветяването им са използвани извлеци от зеленчуци, чили и уби (маниока). След сваряването им, към тях се добавят пилешко с подправки, листен зеленчук „бо чой“, панксит (хрупкаво). Мие може да са сготвени като супа, а в нея са добавени баксо (малки индонезийски кюфтенца), бо чой и панксит.

В съседство имаше интернет клуб, обикновено пълен, в който освен, че можеш дълго време да киснеш в световната мрежа за малка сума на час, имаше богат избор с филми и видео игри на дискове.

Имаше и едно-две павилиончета за продажба на сладолед и студена минерална вода.

Изглед на една от улиците на града
Изглед на една от улиците на града

Излязохме от този своеобразен малък търговски комплекс и тръгнахме по улицата. Тротоарите са добре поддържани, с плочки, неравностите са голяма рядкост, бордюрите боядисани. Хора много, основно млади, приветливи и усмихнати, твърде оживено и шумно, но всичко това ви създава приповдигнато настроение, усещате живота и умът ви е освободен от всякакви отрицателни мисли. Шосето е гладко и право, сякаш с току що боядисана маркировка, без дупки, издатини или каквито и да било неравности. Движението натоварено, но както вече споменах, шофьорите не са нервни – няма псувни и надути клаксони, в някои случаи са любезни помежду си, но не и към пешеходците, които трябва много да внимават, щом пресичат.

Общественият транспорт е от малки сини симпатични бусове, наречени микролет, които са много удобни в натовареното градско движение. Официално са седемместни, но щом пътниците се посместят, може да се поберат още двама души. От всеки микролет гърми музика за привличане на пътници, а шофьорите спират не само по спирките, но и навсякъде, където пътниците поискат, за да слязат. Има ли свободни места, шофьорите намаляват скоростта, доближават се до чакащи хора на тротоарите и на висок глас обявяват направлението си, за да привлекат нови пътници.

Любимите ми малки бусове микролет
Любимите ми малки бусове микролет

Белият човек е голяма рядкост в Манадо. Туристите обикновено посещават малките живописни острови наколо, които са известни с гмуркането, или околните туристически забалежителности. Затова, почти от самото си пристигане, моята скромност се превърна в местна знаменитост. В почти всеки микролет разпитваха Юлиани за мен – кой съм, що съм и откъде съм. Беше ми много приятно. Почти всеки искаше да размени по някоя дума с този „буле” (чужденец), решил да посети града им. А като разберяха, че съм дошъл просто заради едното познанство, съвсем сам, без да познавам никого и без да знам нищо за Индонезия, оставаха крайно изненадани.

Щом узнаеха, че съм от България, мнозина свързваха страната ни с футбола, щангите и борбата. Явно спортните постижения от миналото още бяха живи в спомените на хората от тази далечна страна. Малцина обаче знаеха къде е разположена страната ни, но поне знаеха нещо за нея. Не бяха надменни като цивилизованите от западна Европа и Америка, които се считат за длъжни да подчертаят, че не знаят нищо за нашата държава. Като цяло, жителите на Манадо са много учтиво любопитни, жизнерадостни и любезни.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.